Албания – земя на мъст и чест

За последните 22 години над 10 хиляди  души са намерили смъртта си според закона на кръвното отмъщение.

Текст: Бойка АСИОВА

Фотография: Ирина АСИОВА

Канун, така албанците наричат закона, който някога предците им зачитали сляпо, независимо от религията. Канунът определял живота на планинеца от раждането до смъртта, в него той намирал отговор на всичките си въпроси. Най-кървавата част от обичайното право на Кануна било кръвното отмъщение – джакмарие. Според исторически данни, силно повлияни от легенди и предания, Канунът е дело на принц Лек Дукагини (1410 – 1481), владял земите северно от днешния албански град Шкодра чак до Призрен . Заедно със Скендербег (1405 – 1468) – друга митична фигура от албанската история, двамата до смъртта си давали сериозен отпор на настъпващите османски войски. Принц Лек, който получил солидно образование във Венеция, бил вдъхновен от идеите на Ренесансовия хуманизъм и решил да ги пренесе на родна земя. Канунът бил заченат през втората половина на 15-и век в период на разпадаща се държавност и все по-мощно османско настъпление. Лек Дукагини редовно събирал най-близкото си обкръжение от войни и аристократи и раздавал правосъдие при отворени врати. Въпреки, че били неписани мъдростите му се предавали от уста на уста и векове наред били единственият закон, който албанците зачитали. Едва в началото на 20-и век посланията били организирани в писмения сборник „Лек Канун“ от албанския францискански монах Щефан Гечови. 

Някога решението за кръвното отмъщение се е взимало от старейшините. Било е не просто подчинение на порива за мъст, а сложна обредна система. Смисълът на вендетата е, че душата на убития не може да намери покой, докато не бъде отмъстена с кръв. По времето, когато албанците не са имали своя държава, Канунът е следван стриктно. Правила, които днес звучат абсурдно, тогава са спазвани като израз на висок морал. Канунът например забранява да отмъстиш на човек, който е гост в нечий дом. Той е под закрилата на стопанина, защото гостът в Албания е свещен. Мъж, който държи за ръката дете, също е неприкосновен. Децата и жените са извън системата на кръвното отмъщение.

Режимът на  Енвер Ходжа изтръгва почти до корен спомена за вековния Канун. Но с промените от началото на 90-те години на ХХ век  вълна от кръвни отмъщения залива цяла Албания. Държавата е в тотална криза и Канунът се оказва единственият адекватен правен регулатор. В условията на посткомунистическа разруха обаче ренесансовите идеи на Лек Дукагини придобиват съвсем друг прочит. Днешният порив за отмъщение вече не се подчинява на правила.

В детството ми имаше един албанец. Адем се казваше и държеше бозаджийница в една къща срещу училището ни. Беше дружка на моя дядо и на още неколцина негови авери. Всеки ден те биваха при него. Черпеха се с боза и си хортуваха кротко.

Бозаджийницата беше част от околната ни среда. На голямото междучасие, понякога, пресичахме улицата и притичвахме я за боза, я за бонбони скръц-скръц, нахут… Май друго нямаше. А, продаваше се и карьочка, цигарите с които момчетата пропушваха.

Студентка вече, като се върнах през една ваканция, видях, че бозаджийницата… я няма. В града се разчуло, че привикали Адем в родните му планини, щото имал да връща кръвнина.

Когато се изкуших от писането, в главата ми се завъди идея за  разказ, за Адем. Тогава се сетих да разпитам този онзи за него. Дядо ми Дине вече беше умрял. Неговите набори и те си бяха отишли по реда. Никой не можа да ми каже кога и как албанецът се е озовал в котловината. Научих само, че синът на Адем бил дошъл в Разлог да каже на баща си, че ако не се върне в Албания младият мъж ще бъде покосен от куршум. Нищо повече.

Оживя ми на сърцето тая Албания. Все повече разбирах, че не мога да продължа романа си „Яловата вдовица“ без да съм видяла тая земя. Не че се надявах да попадна по дирите на Адем. Исках да погледна планините на Албания, да пийна от водата й, да опитам хляба й. И да разпитам тамошните, аджеба какво е това кръвно отмъщение?! Земя на една въздишка разстояние, а какво знаем за нея? И тя, и ние в онова буре барут.

„Къдеее…???”, „Е, за какво?”, „Вие сте луди!”, „Не ви ли е страх?” – горе-долу всички около нас реагираха така. На всичко отгоре заминахме с тир. Да, с тир.

Явихме се двете с дъщеря ми в едно телевизионно състезание. Аз трябваше да защитя пред публиката мечтата си да пътувам в Албания, а Ирина, като мой подгласник, следваше да й внуши, че ще напиша хубава книга. Не убедихме публиката и тя не гласува за нас. Не успяхме да вземем 2000 лв. от играта. Но съдбата ни изпрати утешителен бонус. Обади се зрител,  наш роднина, който познавал албанец, собственик на тирове.

Късметът ни срещна с Илир и оттук-натам щеше да ни преследва по петите в това дивно пътешествие. Момчето работи с България. Има два тира, купени на старо разбира се. Та с един от тях ни предложи да заминем щом се отвори курс от София за Албания.

И ето ни на околовръстното.

Пътуването с тир е надмощие, стабилност и мащаб. И удобно на всичко отгоре. Ирина легна отзад на мястото за втори водач, подложи сака под главата си. Аз –  до шофьора. Да допълня, че кабината имаше вид на ветеран от войните. Очукана, оръфана, вратата не се отваряше отвътре. Бързо осъзнахме, че не от возилото идва усещането за сигурност, а от Митко, шофьора, наемен работник на Илир. Търпелив, защото как иначе ще изтрайва всеки път пияния македонски митничар да вдигне бариерата след цяла нощ чакане, ей така, за авторитет на професията. Не само опитен шофьор, но и смел. Това щяхме да го разберем по-късно, когато пропътувахме пътя от Корча за Гирокастра. Река Вьоса  идва от Гърция, ломи планината на две отвесни дълбоко набраздени половини. Долу водата е синьозелена, по върховете сняг. Денивелация 1000 и кусур метра, завои – остри, следват един след друг. Шосето практически никъде не се изправя. За няколко часа не срещаме нито едно возило. Коремът на възел. Дъхът е секнал между възхита и страх.

Илир ни запозна с „разглобяването” на казармите, както той нарича събитията от 1997 г. Тяхната къща е срещу военното поделение в Корча, която албанците  наричат Малкия Париж.

„Всички си взеха каквото имаше вътре, ние си взехме картечница и няколко калашника“, разказва нашият човек, сякаш са взели тикви. Притежанието на оръжие е чест за всеки албански мъж и една от основните предпоставки за бума на вендетите след промените. Според тамошните власти оръжието сред населението (близо 3 млн. души) в момента наброява 600 хил. единици, с гордост ни споделя Илир. Той говори правилен български, леко напевен, почти без акцент, най-много да се осъмни човек, че е македонец. В Албания установяваме, че този уж див балкански народ улавя чуждите езици във въздуха, вероятно заради уникалния коктейл от латински, гръцки, старобългарски, османо-турски и италиански заемки.

„Защо другите имат албанците за лоши?“, питаме го. „Наши ходеха на работа в Гърция. Накрая чорбаджията каже, че няма пари да им плати. За изтеклия месец, заработеното ще им плати през втория. Добре, ама и втория, и третия, и шестия все няма пари. След което гъркът се обади в полицията да изгонят работниците, защото са там незаконно. А той ги е наел. Едни се помиряват, други – не. Един се прибере у дома си, работил, не му платили.  Друг вземе, че се върне и убие гърка. Албанецът трудно преглъща унижението. Не е толкова за парите, колкото за честта“, така с една истинска история от днешните Балкани Илир ни посвещава в най-висшите категории в ценностната система на албанеца – честта и достойнството! Според Кануна мъж, чиято чест е отнета е все едно умрял.

Не му казахме, че ни интересува кръвното отмъщение. Не  попитахме и не споделихме с никого по пътя си интимната цел на нашето пътешествие. А срещнахме мнозина, които ни помогнаха да видим и да се насладим на Земята на орлите – така се превежда от албански името на страната, а се произнася Шкипърия.

В българското посолство в Тирана бяха предупредени за нашето пристигане. Само дето не знаеха, че пристигаме с тир. Като научи от самите нас, лека хладина повя откъм Негово превъзходителство. След като се поразприказвахме за това-онова по София и извън нея,  предубеждението като към момичета от околовръстното се вдигна като лятна мъгла. Посланик Бобев завъртя няколко телефона и ни организира среща с представител на Комитета за всенародно помирение. „Това, което можем да направим за вашите журналисти, е да измолим от старейшините да ги пуснат на помирението между два рода, което ще се състои утре в село Хаймел, Шкодренско”,  чухме да казва Джин Марко, председател на комитета. Да бъде допуснат човек от друго село, та камо ли от друга държава на подобно тайнство е истинско събитие.

Срещаме се с Джин Марко. Адвокат и секретар на Комитета, създаден през 1991 г. за Албания, Косово, Черна Гора и Македония. „Нашата неправителствена организация реши навсякъде, където живеят албанци, да създадем комитети“, рече ни господинът. Личеше му, че е въодушевен от мисията си. Някаква решимост, че може да се надвие над тази мрачна традиция се излъчваше от него. Та той трябваше да убеди хората от местния комитет да ни пуснат на помирението, което предстоеше след два дни. Съобщи ни страховити факти.

Практически ликвидирано през режима на Енвер Ходжа, след политическите промени от 1991 г., кръвното отмъщение(джакмарие) избухва със страшна сила. Докато слабата държава буквално абдикира от правораздаването, повторната приватизация разпалва имотни вражди за и без друго оскъдната земя. От дъното изплуват и спомените за стари вражди, които се подпалват с нова сила, защото според Кануна и след 100 години кръвта иска кръв. Като причина за подпалване на вендета нерядко са просто няколко остри думи или един поглед накриво. Албанецът може да понесе тежкия планински климат и несгодите, но не и обида.

Според най-последни данни на Комитета за всенародно помирение за над 22 години преход 10 447 души за загубили живота си заради кръвното отмъщение, което албанците наричат джакмарие  или буквално вземан на кръв. Днес в цяла Албания 1640 фамилии живеят под домашен арест, който сам са си наложили. Жените работят и издържат семейството, а мъжете си стоят вкъщи под заплахата, че ще ги застигне куршум дори само да прекрачат прага на портата. В планинските и селските райони, където джакмарие е най-разпространено, самоизолацията на мъжката работна ръка води до неизбежно обедняване на цели поселища.

Кръвното отмъщение няма давност. То се завещава като свещен дълг на мъжете в рода. Така едно убийство повлича след себе си верига от убийства, които държат в капан враждуващите фамилии години наред. Така, докато не умре и последният мъж в клана или едното от двете враждуващи семейства не реши да прости кръвта. Най-стряскащото е, че долната възрастова граница на потенциалните жертви пада под 18 години, което според Кануна на Лек Дукагини е било недопустимо.  От 1991 г. в междуродови  вражди са убити 96 деца и жени, твърди Джин Марко. Това е причината десетки деца да не ходят на училище и бавно да тлеят между стените на своите домове-затвори.

Ето ни  в Шкодра. Знаех, че е песенен град. Мъжете там пеели като дяволи. Пристигаме привечер. Този главен център на Северна Албания е с население от около 90 хиляди души. От тях около 1500 са въвлечени в кръвна вражда, твърдят от Комитета за всенародно помирение. Това не пречи на облечени като за абитуриентски бал момичета и момчета да се разхождат по главната улица. Домакините ни обясняват, че пищното облекло е някакъв посткомунистически феномен. Младите просто искат да си покажат най-хубавите дрехи и не чакат специален повод. Многото кафенета са пълни като в най-благоденстващата страна. Според статистиката тук е най-голям броят на семейства в кръвна вражда, тъй като исторически споменът за Кануна на Лек Дукагини е най-силен.

Преспиваме в хотел, искрящ от чистота и ред. Ние не сме единствените чужденци. Никой не подозира какво ни интересува. На сутринта заминаваме за село Хаймел на десетина километра от Шкодра. Нагоре към Албанските планини.

Събитието ще се състои в двора на черквата “Свети Павел”. Сградата е нова. Сякаш още неосветена. Една от многото, които Ватикана строи по Албания. Силно заостреният й покрив е архитектурната реплика на най-близкия връх.

Събота.  30 градуса на сянка. Събранието е на открито, на поляната зад католическия храм. Монсеньор Дода, мъж на средна възраст с величествено телосложение, което изглежда още по-внушително под епископските одежди, бащински посреща хората. Идват от всички посоки на околността. Колцина са пряко засегнати от това, което ще се случи в черковния двор. Сеир ли преследват? В кръвта им ли се е разшавал споменът за стародавни времена? Навалицата е шарена. Светски облечени мъже и жени на възраст. Младите с дънки и пъстри блузи. Между тях големи групи, нагиздени в местната носия. Боядисани в гарваново черно букли, са обрамчили лицата на възрастни жени. Подозрително бухнали под кенарени кърпи. Фустан от надиплено бяло платно до към средата на прасеца. Под него бели гащи стигат до глезена. Такива жени се движат по две, по три. Като от някакъв ансамбъл за народни песни и танци и само изпечените им повехнали лица, набраздените чела подсказват, че това не са членове на местния състав за автентичен фолклор. Просто така си ходят по тия земи.

Постепенно множеството се нагнети от всички страни. И се почна. Монахини в сиво и черно дирижират със строги движения дузина момиченца, пременени в бяло. “Господ е добър за всички и ние сме готови да пеем за него до безкрай”, редят ангелогласните създания. Слънцето пече. Навалицата чака. Никой не знае какво точно ще се случи. Само епископ Дода Герги с бащинска усмивка дава последни наставления на млади монаси. По лицето му е изписано увереност. Видимо предвкусва предстоящия си триумф, подготвян месеци наред.

Враждата, на чийто финал ще станем свидетели, започва заради парче земя. Двама мъже, католици, живеят порта до порта. В междусъседската свада единият вади пистолет и застрелва другия. Ранява и младата му жена. Тя е бременна. Детето се ражда след убийството на бащата.

Убиецът се крие по планините. Властта го издирва, за да го съди по законите на държавата. Според Кануна обаче тежестта на престъплението приема братът на убиеца. Той е следващата потенциална жертва, която ще трябва да заплати с кръвта си ако извършителят на престъплението не се появи.

Множеството в черковния двор странно се раздвижва. Мъже с напукани ръце и мрачни лица сядат на първия ред вдясно. “Тези са бащата и братята на убития”, вещо ни обяснява Марк Байрактари, адвокат по професия и кръвен помирител по призвание в местния комитет. Жена на средна възраст прекосява навалицата и обгръща през шията единия от мъжете. Това е сестрата на убития. Тя подкрепя най-големия брат на жертвата. От него видимо зависи решението на останалите. Моли го да удържи докрай на обещаното пред емисарите – да даде опрощение на рода на убиеца. Вдовицата на убития кърми бебето встрани от мъжете. Те са важните лица. Тя е само част от публиката. Единствено възрастна жена, накипрена с онези черни гарванови букли под шамията, майчински държи чадър над кърмачката.

Все още незаетите столове от родата на убиеца застрашават с провал мисията.

Ангелчетата пеят алилуя, алилуя. Минава цял час от началото на обявената церемония. Леко съмнение, че нещо изобщо ще се случи, обвзема навалицата. Дори членовете на местния Комитет за кръвно помирение до последно не знаят какво ще стане. В този миг на леко отегчение и нарастващо недоверие към организацията през сборището пропълзява тръпка. Погледите се оживяват от появата на нов герой. По стълбата слиза мъж с ярко синя риза, прехвърлил 40-те, мрачно примирен, с лице, изпечено от слънцето. Набраздено и замислено. Това е братът на убиеца. Първата потенциална жертва според Кануна, ако не заловят извършителя на престъплението.

Най-после всички главни герои в тази трагедия с древен сюжет и нова ватиканска постановка са на сцената. По средата на множеството, отцепено от найлонови ленти, тръгва процесия. Предвожда я знаме във всички цветове на дъгата, на което е изписано „Мир“. Носят го четири деца, пременени като херувимчета. Друга група невинни създания пуска бял гълъб, символа на мира. Следват ги послушници с кръстове. След тях момичета носят вино, хляб, варено жито, житни класове, пръст. Целият този спектакъл е премерен, режисиран, вероятно и репетиран неведнъж. Библейската символика е сполучливо смесена с народната традиция. Всичко, за да трогне сърцата на тия сурови планинци и да внуши, че е безсмислено повече да се лее кръв.

Монсеньор Дода със сланинесто лице, с добре изразена двойна гуша се топи в празничните си одежди под безпощадното слънце. От устата му се лее дълга проповед. Множеството се унася и почти никой не разбира кога за миг по пътеката е слязъл братът на убиеца. Символично окован във вериги – двете му ръце с длани навътре са вързани. Мъртва тишина се сгромолясва над църковния двор. Всички гледат мъжа със синята риза. Той пада  на колене пред бащата на жертвата. Старецът посяга да развърже металните вериги. Ръцете му треперят, налага се да му помогнат. Отецът с театрален жест поема оковите на кръвното отмъщение и ги захвърля с все сила зад себе си. Всеобща въздишка на облекчение се чува в маранята.

“Алилуя, алилуя…”, подема хорът на ангелогласните дечица. Публиката остава в очакване на най-съществения акт на помирението, запазен през вековете. Мъжете на враждуващите родове трябва да си подадат ръце.

Пръв протяга десница младият мъж. Старецът се е свил в голямото си сако. За миг се поколебава, окопитва се и поема подадената му ръка. Това е знак, че връщане назад няма. Публиката спонтанно изръкоплясква. Последвалите подписи в ритуалната книга документират събитието и му придават гражданственост. Съдът ще осъди убиеца. В случая той все още се крие някъде в планините. А родът на убития публично е приел, че няма да преследва брата на убиеца.

Епископът благославя помирените и запечатва с нафора края на кръвната вражда. Близки и непознати, облекчени от случилото се на церемонията в черковния двор си стискат ръце и се прегръщат.

Всичко завършва като празник. Ансамбъл “Посланици на мира” излиза на сцената. Деца в червени наметала с черния двуглав орел от албанското национално знаме танцуват и пеят в странен ритъм. Ческ акомпанира на връстниците си, сами композирали песните по ватикански образец. Ческ е на 23 години, учи информатика в Англия. Ще ходи пак на Острова, но е избрал да прекара лятната си ваканция в родната Шкодра и да помага в местния Комитет за кръвно помирение. Мъж в бели беневреци и червен елек, с келеш (традиционната шапка) на главата, свири на чифтелия. Така се нарича двуструнната тамбура. Мелодията – народна, текстът е негов. Всички възпяват помирението.

Концертът свършва. Сцената опустява. Децата хукват към сладоледа. Отец Дода, с видимо доволна физиономиа, отива на обяд с помирените родове. Както повелява Канунът – трябва да се опита хляба на помирението.

Многолюдието се оттича.  Едни се връщат в село Хаймел. Други хващат обратно пътеките, по които са слезли от планината.

• 

• 

• 

• 

• 

•