Панорамата 
Lazy 
La Capannina 
Виктория Ловен парк 
Azahar 
Хамачи 
Кото
Наскоро теглих чертата и изчислих, че съм яла на 6 от общо седемте континента (губи ми се само Антарктида), на брега на 9 морета, 3 океана, 6 реки (включително и родната ми Бела река). Яла съм в Мишлен ресторанти, яла съм на вестник във влак, яла съм в пустиня, в джунгла, яла съм на върха на небостъргач, яла съм в бункер. Яла съм пържени хлебарки, маймунски мозък и топките на бик, геройски загинал в корида … Но нищо, НИ-ЩО не може да се сравни с кефа от това да седна в някоя прохладна софийска градина на салата и чаша вино, да слушам птиците и да зяпам хората. А София винаги успява да ме зарадва с нови и интересни места. Някъде с вкусна храна, друг път повече с пипъл уочинг (people watching – гледане на хора), важното е, че кулинарните маршрути на нашата мръсна, но чаровна столица са динамични и пълни с изненади.
Моят списък е много личен, дълбоко непрофесионален, има нови места, има и от любимите ми стари. Никой не ми плаща, за да го рекламирам (все още)и в този смисъл е абсолютно безпристрастен!
7. “Кото” или “Котьо”, както го наричат на галено, вероятно заради близостта му с един от най-вървежните нощни клубове, чиято специфична силоконова публика полазва и ресторанта, е истинска космополитна кулинарна находка. От раз ме спечели заради уникалната комбинация от тропически фюжън, минималистично обзаведена тераса в сърцето на града, превъзходен пипъл уочинг и ведро обслужване. И да не забравя… много свежи авторски коктейли. Представете си само. Седи си човек на пъпа на София, хапва си фантастично севиче с бананов чипс и кокосов дресинг, пийва дизайнерски коктейл с джинджифилов ейл и изведнъж отпредЕ изпилват гумите на мазерати, всички обръщат глави, едно джендърче с изскубани веждички слиза церемониално, след него силиконово перхидролен ескорт се чекне върху 30-сантиментрови токове. Е, как да не се влюби човек в “Кото”! Севиче, коктейли и зрелища!
6. “Хамачи”. Азиатската храна ми е слабост, както и всичко екзотично, в което няма и помен от кебапчета и шопска салата. Навремето имах един много благонадежден, млад и упорит ухажор. Собственик на поточни линии за не помня какво, стабилен. Цялата рода много го харесваше, но аз така и не събрах сили да го целуна, защото този човек не спря да си поръчва гореспоменатата комбинация дори и в индийски ресторант. Е, не можех да си представя животът ми да премине, обречен на кебапчета и шопска. Та, “Хамачи” предлага най-автентичната японска храна, в която за разлика от някои опити за побългаряване на сушито, тук няма филаделфия, домати и настъргано сирене. Така де, ако искате ориз, увит в нещо си, поръчайте си сърми. В “Хамачи” храната е не просто вкусна… Тя е поднесена в съвършен софийски дзен. Което ще рече – изящни теракотени съдове, минималистичен азиатски тиков интериор и широко отворени прозорци с гледка към графитите на “Раковски”. Е, къде другаде в София можете да хапнете черен сладолед от сусам и активен въглен в подобна обстановка! И, моля ви, спрете да киснете и заливате сушито с тоя соев сос! Значи, едва едва се топва. Каза ми го моята стара японска приятелка Кимико… като ме видя как си давя храната в солената кафява течност!
5. Azahar! В превод от испански значи портокалов цвят. И настина София някак цъфна, от както откриха този храм на превъзходните испански продукти. Вярно скъпичък е за родните стандарти, но пък скаридите летят всяка седмица от Иберийския полуостров и кацат в чинията ви пресни, преснички. А и честно казано като знам у нас на Лос Анджелис какви пари оставяме по ресторанти за далеч по-невзрачни блюда, някак по-лесно преглъщам цените. В Azahar храната наистина говори испански, а обстановката е издържана в подобаващ колониален стил. Става и за зяпане на хора… когато има хора. Единственият недостатък е, че лятото ресторантът мигрира към морето. И ако нещо ще ме накара да посетя Созопол след близо 20 години пауза то това ще е Azahar.
4. Простете, че така рязко сменям жанра обаче Панорамата на Маринелата има запазено място в сърцето ми. Даже няма нужда да слагам името в кавички. Просто Панорамата с главно П. Тя е нещо като НДК-то на софийската кулинарна карта. Някак монументална и вечна. Издържа на всички бури на прехода, издържа на смяна на собственици на хотела, ще издържи и на интериорните извращения на Маринела. (Само заради кичозното фоайе на бившия “Кемпински” трябва да я вкарат в затвора тая жена. До живот!) Но Панорамата е над всичко. Буквално. Стои си там с прекрасната гледка към София, с добрите стари колички с апетайзъри и десерти. Белите покривки, фикусите и “Очи чёрные” на пиано и цигулка. Всеки град има нужда от един такъв непреклонен пред времето ресторант, в който на една ръка разстояние можеш да видиш държавници, престъпници (у нас то е едно и също), актуални и завехнали красавици, а бе кой се сетиш. Даже Слави Трифонов с жена съм виждала тук, ей. Честно. Вечеряха с мама Здравка и едно от момичетата от балета. Казвам ви Панорамата за малко щеше да го ожени тоя човек.
Аз всеки път ям филе от лаврак със задушени зеленчуци и тирамису за десерт. И вкусът им не е мръднал от онази паметна вечеря преди 10 години, на която след 20 минути познанство Моше ми каза: ти ще бъдеш следващата ми съпруга, а аз му се изсмях: ти си стар, дебел, грозен, евреин, женен, с пет деца, холивудски продуцент. Всяка от тази причини е достатъчна, за да не се омъжа за теб.
3. Като казах мъжа ми… да той наистина ми стана мъж, въпреки всичко, което му наговорих онази вечер в Панорамата, та викам му, ще пиша за любимите ми софийски ресторанти. И той: “Виктория” в ловния парк на кое място е? Казвам го, за да сме наясно, че това е любимата лятна градина на мъжа ми, дъщеря ми и кучето ми. Да, трябва да има в класацията и един семеен ресторант. Аз лично мразя “Виктория”, защото там правят най-вкусната пица на света. А аз не бива да ям пица. Еле па куатро фурмаджи лукс. Тази пица ми прецака връзката с пицата изобщо. След нея просто се отказах да поръчвам пица по света и у нас. То е все едно след Наоми Кембъл да си легнеш с … Черната Златка, примерно. Черно, черно, ама не е същото. (Не съм била с Наоми, но съм била с човек, който е бил с Наоми… Доволен е останал. Подробности, само на лични).
2. Принципно глутенът ми е противопоказен, но съм пристрастена към него и затова, когато си правя глутенови угощения те трябва да са много, много специални. Като равиоли с рикота и салвия в комбинация с ледено просеко и гледка към красиво осветения ни парламент на фона на лятното софийско зарево. Такова нещо може да предложи само La Capannina.
1. И за десерт съм ви оставила моя най-любим ресторант. Lazy! Той нито е нов, нито е толкова стар, че да е иконичен, не е в центъра, градината му не е баш разкошна, но е приятна. Но най-важното… тук със затворени очи да прокараш пръст по менюто няма как да сбъркаш. Lazyе налучкал рядка комбинация от вкусна и изискано поднесена храна, шефско гурме, но без изгъзици, които да разгадаваш с google translate, модерна обстановка, приветлив, но не фамилиарничещ персонал, приятна, но ненатрапчива публика. И всичко това на съвсем разумни цени. О, да, Бъдката е винаги добре дошъл, зиме и лете!
P.S.
В категорията “Особен поглед”, така да се каже извън официалната селекция, трябва да спомена
Simple/Taste The World. Нов и още не се е доказал, но ще му дам шанс заради локацията. Стратегически позициониран е на ъгъла на “Гурко” и “Шишшман” и на кулинарното кьоше на Изтока и Запада. А и с паста, бутилка примитиво и урбанистичен бетонен интериор няма как да сбъркаш. Като приключиш вечерята на 100 метра ти е “Мементо”. Сядаш с аперол шприц на кьошето на “Гурко” и “Раковски” и гледаш. Най-пъстрият пипъл уочинг на лятна София. Гаранция!