Сиртаки на гладно 
В ресторант “Иванов” има надежда 
Млади французи очаровани от България 
Колесницата в Караново се руши
Лятото на 2016-а било най-успешният туристически сезон от 10 години насам, вика министър Николина Ангелкова. Аз лично не бях ходила на нашето море, откакто срещнах мъжа ми преди 7 години. И така до края на октомври тази година, когато снимките на екшъна, който той продуцира не се пренесоха за една седмица в Несебър. Чудесен повод, рекох си, да видя стария Несебър след края на активния сезон – тих и спокоен и да установя на място на какво се дължи този невероятен възход в родния туризъм.
И ето ме на път с обичайния изследователски екип – аз, майка ми и дъщеричката ми, която скоро стана на 2, но вече е прелетяла Океана два пъти и може да се похвали с доста навъртян километраж и развит усет към нови дестинации по света и у нас. За първи път шофирам по новата магистрала до Бургас и се изненадвам, че стигаме до Несебър за 3 часа и половина. Наистина хубава магистрала особено като няма движение по нея.
Навигаторът на колата ни отвежда точно до хотел „Мариета“ – един от малкото, които работят по това време на годината. Още не съм пристигнала и съпругът ми бърза да се оплаче, че предната вечер заедно с част от екипа е ял в местна кръчма най-отвратителната си вечеря, от както е стъпил на българска земя преди близо 15 години. Първата ми работа е да попитам на рецепцията къде можем да ядем прясна риба. Все пак есента е високият сезон на някои видове черноморски обитатели и разчитам на рецепционистката да ме насочи към най-доброто място. Flagman в стария град, казва ми тя и аз бързо намирам телефона в интернет. Когато звъните в ресторант за резервация и ви вдигнат със сърдито и провлачено „Ауоо“, да знаете, че това е личният номер на собственика или управителя и на него не му е са точно до вас. Така че бъдете мили. В 20 ч сме вече там. Аз, мъжа ми, майка ми, дъщеря ни Леа и Олга – втори асистент режисьор, хубава рускиня, родена в Сибир, по настоящем с нюйоркски адрес. До 20-ата си година Олечка е яла главно картошки и маринована сельодка, но на 36 е само на суши и прясна рибка. Като типична рускиня знае 2 и 200, но цяла вечер охка и се вайка каква ужасна риба била яла предната вечер и аз викам, чакай сега да видиш ти, девочка моя, на какво се вика хубав черноморски калкан. Сервитьорката ни убеждава, че сега му е сезонът, много е пресен. А, бе дайте три филета направо. Изобщо не поглеждам дори менюто. И за цената не питам. Колко па да е едно филе от уловена в махалата риба.
И ето пристига калканът. Едно парченце я има, я няма 150 г. в компанията на кахърни, сварени зеленчуци. Боцвам рибата… Фосил. Твърда, суха вкаменелост на умрял от хронична депресия представител на морската фауна. Майка ми си изяжда всичко, тя така е научена. Аз и Олга чоплим и се мусим. Мъжът ми предвидливо си поръчва една пилешка супа и си я разделя с Леа. Аз обаче съм гладна и упорито продължавам с десерт. Ето го и него. Нещо като неоправено легло с жилави кори, много пудра захар и сметана на пяна.
Е, поне няма да е кой знае колко скъпо, бая си на главата. Викаме сметката. Мъжът ми вади да плаща в брой. Гледам почва да брои бая банкноти. Грабвам сметката. 200 и нещо си лева! 50 лв. струва 100 гр. от праисторическо чудовище. 50 лв. не плащам за порция най-прясна солунска риба дори в „Панорамата“ в София. Като се замисля 50 лв. за основно ястие в България сме плащала в много малко и много отбрани места. Да не говорим, че в Гърция с пресни морски дарове за 50 евро ще се нахрани цял катун.
Междувременно майка ми дояжда десерта. И даже изглежда доволна. Подозирам, че тя е типичният клиент, с който министър Ангелкова отчита най-високия приток на туристи за последната декада. Само дето майка ми с пенсията трудно ще си позволи риба за 50 лв. порцията. Мамо, казвам го без грам ирония. Майка ми е 70-годишна, активна, образована, в добро здраве и с още по-добър апетит българка. Любопитна и отворена към света. Рядко може да не й хареса храна. Но дори да не й хареса, това не означава, че няма да си я изяде. Тя е от поколението, родено след Войната, което е научено, че да се изхвърля храна е грехота и срамота.
Храна! Обаче, това което ни сервират на закуска в хотела на следващата сутрин трудно може да се нарече храна. Дори майка ми е стъписана. Такова изобилие и разнообразие от трансмазнини, консерванти, набухватели и оцветители може да се види само на изложение на химическата промишленост в рамките на Пловдивския панаир. Кашкавалът е от дунапрен. Пружинира между пръстите и има същия вкус. Сиренето е със специфична мазно-лепкава консистенция, която трудно се остъргва от небцето. Черният хляб е бухнал и красиво вапцан с кафява боя. Пържените филийки са пържени още през летния сезон. А маслото всъщност е само 30% масло, останалото е „имитиращ продукт“. Сериозно. Пише си го на станиолената опаковка. Поне са честни. За кренвиршите и салама не ми стигна смелост. Но това ми беше достатъчно, за да разбера какви са на вкус бедността, рака и края на света. Все неща, които би трябвало да са безплатни, но в „Мариета“ ги продават, опаковани като „елегантен лукс“. Междувременно научавам, че звездата на филма Тоби Кебъл (брата на Бен Хур в „Бен Хур“) не е издържал и се е изнесъл да спи в Бургас в единствения функциониращ петзвезден хотел, който поне малко се доближава до звездния му статус. Обаче денем няма мърдане и снима в боклуците на плажа в Слънчев бряг, които не са част от декорите на „Пета категория“, а са си съвсем автентични местни и са в изобилие.
Аз на свой ред минавам от ваканционен режим в режим на оцеляване. Тъй като ми остават още две нощувки единственият вариант за закуска е или да се прибера в София или да си купя кисело мляко, мед и тахан и да си ги ям на дивана в хотелския апартамент. Не е много елегантно и луксозно, но пък животът ми е по-мил. Но все пак е приятен октомврийски ден. Чудесен за разходка из Стария Несебър. Натоварваме Леа и потегляме по калдъръма да й покажа красотите на родината. Разходка с количка из Стария град е параолимпийска дисциплина. С бутане, влачене и таралянкане стигаме до красива църква. Майка ми вади журналистическата карта. Младите продавачки на билети обясняват, че по принцип нямат практика да пускат журналисти без пари, но за нас правят изключение. Мили и любезни са. Даже ни разказват по няколко думи за историята на храма. На излизане засичаме двама млади французи, добре екипирани и натоварени с огромни раници. Единият парижанин, другият от Лион. Ентусиазирано ми разказват как са акостирали с яхта в Кавала и от там с автобус са пресекли границата и тръгнали да обикалят България. Рилския манастир, Пловдив, Бачковския манастир, после към морето. Спали по манастири и хостели. По пътя се запознали с местни, които ги поканили на гости. Развеждали ги. Питам ги защо са избрали България? „Ами защото никога не сме били преди. Невероятна страна, прекрасни хора“, клатят въодушевено глави франсетата и по блесналите им погледи виждам, че са искрени. Нищо чудно в раниците да си носят консерви с гъши дроб от Франция.
Преди да излезем от двора на църквата питам уредничките къде ще препоръчат да обядваме. Споглеждат се, чудят се. Не са много сигурни. „В „Хемингуея“ има страшни запекани картофи“, вика едната. И ние се отправяме с кандилкане по паветата към „Хемингуея“. Пред фамозното заведение, стратегически разположено точно на входа и изхода на Стария град, стои ловец на клиенти, който ни се хвърля в краката и почти превит на две на руски ни кани да влезем. Забелязвам, че менюто е написано на черна дъска на руски и иврит. Мислено е, викам си. Макар, че високият сезон е приключил все още акостират круизни кораби с туристи, които не обичат жегите и навалицата. Сервитьорът ни настанява на маса с панорамна гледка към Слънчев бряг. Има още две-три заети маси. Нямам търпение да чета безкрайно дългото меню. Направо питам какво вкусно и прясно могат да ни предложат. „Рибата е прясна. Агнешкото до тая сутрин се въртеше на чевермето“. Добре. Давай рибата и агнето. И една пилешка супа за всеки случай. Леа запретва ръкави и започва да повтаря на равни интервали месо, месо, месооо. Пристига! Блъснато на магистралата помиярче, издъхнало в агония в чинията ми. Така изглежда купчината кокали, кожи и жили. Ако се бях поразровила сигурно щя да намеря и кучешки зъб. Пробвам го. Доста е жилавичко, направо кощаво, както биха казали в родния ми край. Така наречената прясна риба пък е с онзи неспасяемо повяхнал сивкав цвят на отдавна издъхнала твар, готвена, прибирана в хладилника и пак притопляна. Супата – нещо брашняно и мътно. Тъга и безнадеждност в чиния срещу 80 и нещо си лв. Само помиярчето струва 30 лв. Знам, че няма никакъв смисъл да се разправям и обяснявам. Като истински Зорбасци Леа и майка ми стават и подхващат на гладно едно сиртаки на фона на гръцката музика. Оставям и 5 лв. бакшиш и вече предвкусвам как ще разкажа на блога ми за това невероятно кулинарно приключение.
Вече близо 24 часа как не съм слагала в уста нищо друго освен химия и отдавна споминали се животни. Нервите ми са доста опънати и единственият начин да се поотпусна е да отида на кални бани в Поморие. Споменът ми от преди десетина години е, че Гранд хотел „Поморие“ доста си го биваше тогава. Копнея за една терапия с уникалната лековита кал от Поморийското езеро за изтерзаното ми тяло.
Паркирам колата пред централния вход на гранда и още преди да съм слязла на входа изскача усмихнато пиколо, както подобава на пет звезден хотел. Обаче още от фоайето ме обзема леко униние. Тюлени перденца, огромни изкуствени цветя, завехнал посткомунистически лукс. На спа рецепцията ме посрещат със „здраствуйте“. Рецепционистът вади от един килер халат и ми го връчва заедно с бланка за лекарски преглед. Забравя да ми даде чехли. Връщам се. Пак от килера вади и еднократните джапанки, които трудно се закрепят между пръстите на краката. Влизам в дамската съблекалня. Група възрастни рускини се разхождат полуголи в цялата си прелест. Стресирана от гледката се шмугвам в тоалетната, която трудно се затваря. Вратата е изгнила. Тътрейки хартиените джапанки се насочвам към меката на калолечението. Там ме отвеждат в самостоятелно помещение с вече приготвената кална вана. Оставам сама и се потапям в лепкавата черна течност. Опитвам се да се отпусна и да релаксирам. Но не се получава. Погледът ми натрапчиво шари между ръждясалите кранчета, олющените тавани и липсващите плочки. Обстановката е петзвездна и релаксираща, колкото и в болница в Алепо след поредната бомбардировка. Давам си сметка, че съставът на лековитата кал е такъв, че разяжда дърво и камък, но това не ме успокоява. Насилвам се да затворя очи и плавно раздвижвам ръце под водата. Вцепенявам се. Вдигам черната ръка и виждам, че от нея виси нещо като косъм. Сигурно лечебната кал има влакнеста структура, опитвам се сама да се убедя. Но друг, доста по-скептичен вътрешен глас не изключва да е косъм от възрастна рускиня или немец. Каквото и да е със сигурност не ми помага да се отпусна. Напротив. След точно 20 минути излизам от калната баня още по-напрегната и потисната, отколкото дойдох.
С асансьора се отправям към втория етаж, където ми предстои масаж. От масажист! На рецепцията никой не си е направил труда да ме пита имам ли проблем да ме масажира мъж. Особено такъв, който ми говори на ти и се втренчва в мен, докато събличам халата, за да легна само по еднократни прашки на масажната маса. „Много си недоверчива“, ми вика, след като му обяснявам, че не искам да ми разчленява костите, а предпочитам класически масаж. Слава богу само на гръб, та след половин час съм вече облякана на рецепцията. „Искате ли да ви направим пакет от 5 процедури“, ме пита рецепционистът. Неееееее. Аз след една ще трябва да си лекувам нервите, след 5 ще съм невменяема! Подобно изпитание човек може да си причини само ако е на хала на Митьо Очите с рани от 5 куршума и пробит пикочен мехур.
Отварям си Фейсбука и виждам, че десетки приятели са се отзовали на моя зов за помощ в търсене на прясна храна в радиус от 50 км. около Несебър. От всички единствено „Тангра“ си вдигат телефона. Правели хубава рибена чорба. Стомахът ми е тапициран с имитиращи продукти и просто притрепервам за една прясна риба със зеленчуци на скара. Колата ни потегля на горе по калдъръма към върха на Стария Несебър. В кръчмето с червени плюшени покривки с дупки от угарки, изкуствен бръшлян и битова украса ни посреща жена на средна възраст – сервитьорка, управителка и собственичка на заведението. Любезно подхващам, че приятели са ни препоръчали „Тангра“ и веднага питам имат ли прясна риба.
– Има.
– От кога е?
– Ами времето тия дни не беше хубаво и не ставаше за риболов, така че не е от тая сутрин.
– Е, добре де, от кога е?
На този мой конкретен въпрос стопанката на „Тангра“ поема въздух, заема бойна поза и отговаря също с въпрос: А, вие яли ли сте преди риба? Ооо, така значи ще си говорим. Да, викам, яла съм доста пъти риба. И най-отвратителната, и скъпа риба изядох през последните два дни в Несебър, отвръщам на удара. Леля Тангра премигва, но не пада по гръб и отсича: Най-много обичам разочаровани клиенти. Като казвам леля, тук е моментът да ви споделя, че имам фобия от лели. Видях, че в речника на фобиите има описани най-причудливи страхове. Фобия от клоуни – коулфобия, страх от отиване към легло – клинофобия, страх да не започнеш да крадеш – клептофобия (малко познат страх у нас). Време е да се добави и лельофобия – страх от лели. Лелка не е определение за възраст. Лелка се става и млада. Лелка е състояние на духа и прическата. Лелката е злобна, неудовлетворена, жена с дебел чорапогащник, която си отмъщава на света заради ниското заплащане и липсата на интерес от страна на мъжа й. Мафията на лелите е най-опасната мафия в България. Те са навсякъде. Най-вече ме е страх от лелите в детските градини. Малко се отплеснах, но беше важно да се уточни с какъв тип жена си имам работа в тази сцена. Разговорът с Леля Тангра се проточва. Превръща се в разпит, от който се опитвам да изтръгна признание кога е умряла тая риба, да му се не види. Не казва. И рибата и стопанката. Моше нервничи: какво толкова обсъждате, да не подписвате мира в Близкия Изток. Гладни сме. Предавам се. 1:0 за Леля Тангра. Поръчваме, но тоя път питам колко струва едното филе. 50 лв. или 25 евро, уточнява ханджийката. И така ме поглежда, сякаш иска да ми каже: Е, ти в Гърция колко плащаш за едно филе. Обаче в Гърци рибата е плувала в морето няколко часа преди да акостира в чинията ми и собственикът на кръчмата не ме изпитва, а отговаря на въпросите ми. В крайна сметка храната е ок. На фона на това, което изядохме предните дни, става. Обаче за 25 евро порцията при минимална заплата 184,07 евро в България (току-що проверих в гуглето) трябва да предложиш нещо много добро. Разбирам, цените са курортни. Но курорт е красиво място с чудесен климат, вкусна храна и мили хора. И никой не ти се кара, когато си плащаш.
Айде стига вече сме говорили за ядене, дай да видим малко исторически забележителности, предлагам на майка ми на следващия ден. Последен от нашия престой. Набелязала съм античната куполна гробница в Поморие. Пробвам да я открия в навигацията на джипа ми. Няма я. Потегляме, все някой местен ще ни упъти, надявам се. Преди Поморие спирам на бензиностанция.
– Прощавайте, куполната гробница, да знаете…
– ???
– Тракийската гробница?
– А, ни знам такова ниещо. Питайти касиерката.
Касиерката ме поглежда със смесица от недоверие и раздразнение. Боже, какви хора са се навъдили тъдява! За гробници питат.
По пътя правим още два опита. Нъц. На края пред огромен пуст комплекс зърваме самотен пушач по анцуг. Ааа, вий могилата ли търсити. Да, знам я. Ний кат дица много си играхми там отгори на купчината. (Не се подигравам на диалекта. Просто отбелязвам за автентичност. В моя роден град, например, на прасето викат гуде. Та племенника ми като 5-годишен ми се похвали, че бил на пиеса за деца „Трите гуденца“.) Пристигаме. Паркираме насред нивите. По средата на пущинака една бутка. Вътре седи млад мъж с очила. Майка ми пак напира с журналистическите карти, но вече ми е неудобно. Входът е 2 лева. Плащам си билетите и даже си купувам пътеводител из антична България. Човекът ни повежда към гробницата и ентусиазирано ни разказва историята й. Питам го какъв е профилът на туриста, който идва тук. „А, имали сме гости от Япония, от Австралия. Идват главно чужденци, но има и доста българи. Проблемът е, че няма условия за посрещане на повече посетители. Автобусите няма къде да паркират, няма тоалетна“, обяснява екскурзоводът ни. Чудна работа. Идват чак от другия край на света, а в съседната бензиностанция нИ са чували за такова ниещо.
Доживявам до последната вечер в Несебър. Сред екипа се понася слух, че са намерили хубав ресторант на 5 минути пеша от хотела. Казвал се „Иванов“. Ресторант „Иванов“! Подозирам, че е жестока американска шега. Обаче в Гуглето верно има такъв ресторант и навигаторът на телефона даже се навива да ни заведе там. Не вярвам на очите си. Озоваваме с в красиво и ново място в бяло и синьо, издържано по гръцки тертип. Персоналът – ненатрапчив и сговорчив веднага носи да видим пресния улов от сутринта. След 40 минути пред мен меко каца рибка с нежно, перлено бяло месо и прясно изпечени зеленчуци. Цена 19 лв. Само дето не се разплаквам. Значи все пак е възможно. Има надежда.
Ден последен. Ама наистина последен на родното море за дълги години. Още рано призори си изяждам киселото мляко с тахана и се мятаме на колата. Пътьом решавам да се отбием от новата магистрала през новозагорското село Караново. Така и така ядохме скъпи трансмазнини и бихме път поне да видя тракийската гробница с колесницата, за които колегата Евгени Димитров от “Булфото” отдавна ми говори. Лично Веселин Игнатов – археологът открил забележителната находка ни посреща, за да ни покаже античните останки. Табели няма кой знае колко затова го следваме с колата. Минаваме през циганската махала. Познатата ромска идилия от кокошки на пътя, дръгливи помияри, много и разнообразни боклуци и сополиви любопитни циганета. Ромите обаче, разбирам от Евгени, се оказват единствените пазители на този уникален археологически комплекс. Като думата уникален в случая не е клише. Всички останали са вдигнали ръце. Ни министерство, ни община ги е еня, че обектът се руши. Заварваме колесницата и костите на конете и кучето на тракийски аристократ от I век сл.Хр. “защитени” от околната среда с военно полева палатка от брезент и полиетилен, които лятото се награвят до 70 градуса, а зиме вътре температурите падат до -20. “Ако спешно не се вземат мерки за консервиране всичко това ще се разпадне до година-две”, обяснява ми Игнатов. Скръб и мизерия. Подобаващ финал на нашето кулинарно пътешествие на ужасите.
В София показвам на мъжа ми, който е израелски гражданин, снимки на колесницата и му разказвам как се руши. Той ми вика: Ако това нещо беше открито в Изрел отдавна да са изградили цяла индустрия около него и вече цял свят щеше да е научил.