


Много клисав излезе холивудският кекс тая година, забъркан по утвърдената вече полит коректна рецепта:
1 чаша забранена гей любов
2 супени лъжици превтасал феминизъм
расова дискриминация на око
2-3 щипки неразбираеми артистични изгъзици
и обществено значими теми, колкото поеме.
Добре, че беше министър Ангелкова да украси тази сплескана торта. Същинска черешка ни е тя!
Снощи с мъжа ми бяхме на традиционната гала на Entertainment Studio в хотел Beverly Wilshire Four Seasons. Озъртах се, търсих я, но я нямаше. Сигурно е била на другото готино парти – на Vanity Fair. Липсваше!
Превъзпитаване на зрителя в толерантност и даже любов към различните. Това е дълбокият замисъл в тазгодишния фаворит „Формата на водата“. „Другата“ любов пламва между няма хигиенистка и аква хибрид – нещо средно между жаба, риба и човек. Гийермо дел Торо е извадил от килера всички продукти за класически Оскаров претендент. Имаме зъл герой -бял расист. Всеотдайна чернокожа приятелка, номинирана за „Оскар“, жертвоготовен приятел гей, номиниран за поддържаща роля. И руски шпионин тоже. Те са от добрите. Имаме и любовна сцена между хигиенистката и жаборека. Да, за истинската любов няма граници. И безброй явни и още по-явни препратки към шедьоври от световното кино. Само че ако искам да науча повече за световното кино ще се запиша на курс по кинознание. В Ел Ей има много такива. Аз не искам това. Искам най-добрият филм на годината да ме остави без дъх. Е, този не е от тях. Просто Академията е твърде заета да проповядва и забравя, че забавлението е най-прекият път до сърцата и умовете на хората.
Но вие не позволявайте някой друг да ви казва кой е най-добрият филм на годината. Пък било то и Академията. Твърде много политика, твърде много студийни интереси и претенции ала „Ние сме гласът и съвестта на нацията“ са забъркани, за да има шанс един просто адски добър филм да спечели. А „Три билборда“ е точно такъв, само дето не уцели годината.
Не пропускайте „Три билборда извън Ебинг, Мисури“. (Да, това е оригиналното заглавие. На български е преведено като “Три билборда извън града”. Чудя се защо ли са махнали Ебинг :-).
Зашеметяващ разказвач е този Мартин МакДона. Брилянтен талант, който не се учи в час по креативно писане. Умее да наблюдава света и да чопли в душата на човека. Как майсторски само върти на шиш зрителя и го мята от огън в лед.
Тук е моментът да спомена, че от ноември до началото на март със съпруга ми, член на Академията, изгледахме над 60 заглавия. 90%, от които с превъртане от 1 до 7 оборота. Иначе можеш да полудееш. Това са средно 20 филма на месец. Както и да го смятаме, си е тежък умствен труд. „Билбордовете“ е една от малкото ленти, които изгледахме без да мигнем дори.
Четох интервю на МакДона, в което разказва, че преди време бил някъде дълбоко в Американския Юг на оглед на снимачни терени и наистина попаднал на три билборда, платени от майка на убито момиче. И тази гледка го ядяла години наред, докато не седнал и не написал сценария. Класно европейско писане, мъжко, без политически коректни лигавщини и заигравки с дежурните теми, които носят точки при номинациите. Абсолютно малоумие е, че не е номиниран за режисура и пълен потрес, че не взе статуетката за оригинален сценарий. Черният хорър „Бягай“ ли е по-добър? Айде, бегай от тука!
А финалът на филма е толкова изпипан, че без притеснение може да се нареди на опашката след „Казабланка“.
Франсис МакДорманд ти си върла кучка! Така Сам Рокуел ѝ се обясни в любов на „Златните глобуси“ (всъщност ѝ каза badass, но лош задник намирисва на български).Такава си е тя. И си играе все едни и същи обрулени, корави, автентични върли американски кучки, не, ми вълчици. Но пък как ги играе само! За утеха „Билбордовете“ имат и две номинации за поддържаща мъжка роля. Няма една дума, която да е излязла от устата на Уди Харълсън тук и да не съм му повярвала. Но Сам Рокуел заслужено си тръгна със златния чичо този път. Четох някъде, че чернокожи граждани протестирали против номинацията му, защото героят му е южняшки расист. Полудяха тия американци и не могат да се спрат.
За останалия пълнеж какво да кажа?!
The Post! Събудил се една сутрин Спилбърг и рекъл: Остарявам. Дойде време да отворя тефтера с обществено значимите теми и да видя остана ли нещо неизползвано. Такааа. Холокоста го изцедих. Отмяната на робството е ясно. С военните патриотични драми също приключих… Оп, ето тук една силна жена спасява свободното слово в Америка от произвола на Белия дом през 60-те. Може да е било и през 70-те. Няма значение. Никой не помни. Ще се обадя на Мерил. И на Том ще звънна.
И като шурне една мити обществено отговорна Мерил Стрийп с ония мити перли и ватирани нощници, дето не ги е сменяла от „Желязната лейди“ насам. И след нея като рукне и добрият Том Ханкс с навити ръкави да брани свободния печат… леле мъко, леле скуко по действителен случай. Най-мъчително е, когато се насилваш да гледаш скучен филм, само защото темата е важна, а създателите му са богове.
„Назови ме с твоето име“ – тази красиво заснета на фона на лятна Италия романтична гей драма през 80-те, е замислена като реверанс към различната любов. И разбира се няма как да се подмине без поне 4 номинации и една статуетка за Джеймс Айвъри. Онези, които така или иначе отдавна са приели гей любовта като просто любов, нямат нужда да бъдат превъзпитавани с подобни ленти. А тези, които все още не са постигнали подобна гъвкавост, трудно ще понесат това заглавие. На сцената с прасковата на мнозина толерантността им не издържа. Много ще чувате за тази праскова, затова ще ви я разкажа, а вие си преценете дали да гледате целия филм. Който не иска да чете спойлъри да пропусне.
Та значи – лежи си по-младият гей в леглото с една праскова. Взима прасковата и я пъха в гащите си. Мастурбира. Еякулира. В прасковата! След малко идва по-възрастният гей, който се насочва към пениса на своя млад любовник и подушва, че въпросният пенис ухае на праскова. Оглежда се. Намира употребената праскова и си хапва от нея. Това е. Не е толкова страшно. Историята на киното познава и други дръзки кулинарно-еротични сцени. Веднага се сещам за анален секс с масло в „Последното танго в Париж“, който вече е със статут на култова лента. Всъщност сцената с прасковата не ме притесни особено. По-скоро ме отегчи безкрайно разточената в излишни сцени гей романтика, която признавам си към края си я спестих с превъртане.
Аз лично съм толерантен човек. Приемам гей любовта. Приемам и гей браковете. С мъжа ми имаме приятелски гей двойки. И тази тема отдавна не ме занимава като нещо „опасно“ и „нездраво“. Обаче определено ме занимава фактът, че не минава филмова година без гей драма, която вместо да ни разкаже какво се случва в душите на тези хора, по-скоро досадно ни поучава. Миналата година „Лунна светлина“ взе „Оскар“ по тая линия. Но боя се, вместо да ни приобщи към наистина сложните съдби на онези с различна от конвенционалната сексуалност, световния кино тренд май ще постигне обратния ефект.
Голямото ми разочарование този сезон!
Мнозина получават обилно слюнкоотделяне само при споменаването на Дайниел Дейл-Люис и Пол Томас Андерсън в едно изречение. И аз така. Още от средата на ноември, когато се прибрахме от София в Ел Ей започнах трескаво да отварям пощенската кутия в очакване на дивидито с „Невидимата нишка“. Първо заприиждаха рекламните списания за членовете на Академията, които подгряват преди да дойде филмът. То бяха едни тучни корици, един умопомрачаващо загадъчен сюжет. ПТА се бил вдъхновил от живота на Баленсиага, ама не било биография на големия дизайнер. Нещо нечувано и невиждано било. Лебедовата песен на ДДЛ, с която той излиза в пенсия. Признавам, купих си чанта от последната колекция на Баленсиага и зачаках дивидито, както Дядо Мраз не съм чакала.
Почна много обещаващо. ДДЛ божествен. Закусва препечена филийка с масло с онзи неговия си мистичен финес. То декори ли не щеш, па костюми ли, па музика… Абе 3D оргазъм за киномани.
Появи се и Тя. И аз търпеливо зачаках тази женица с вид на ошав да се превърне в музата на следвоенната висша мода. Обаче тя си остана ошав, който не може да вдъхнови ушиването на перде, камо ли на шедьовър, достоен за кралска особа. Колкото и ПТА да се опитваше да ме убеди, че тази е жената, която ще омотае сърцето на ДДЛ с невидима нишка и ще го изпрати с незабравима роля в историята на киното, аз не му повярвах. Просто невидимата нишка си е един бял конец, с който историята е нескопосано закърпена и дори кръпките от красиви костюми, музика и величествени пейзажи от Швейцарските Алпи не помагат. Да ме прощава Академията с шестте ѝ номинации, както и разпенената от хвалебствия критика, но царят е гол!Дано ДДЛ избере по-подходяща роля, с която да се пенсионира.
За останалите филми в групата изобщо не ми се говори. Единствено за Гари Олдман няма да възразя. Макар че гримът беше толкова доминиращ, че от самия Олдман почти нищо не се виждаше. Но той отдавна си е заслужил Оскара.
Пробвах да гледам и няколко чуждоезични ленти. Новата на Фатих Акин – In the Fade, която донесе отличие на Даян Крюгер даже имах честта да изгледам на официалната премиера в Кан. Но ако чакате нещо разтърсващо като „Срещу стената“, ще има да чакате.
Пробвах се и с израелския „Фокстрот“, мъж ми настоя. Доста зловещо се гаври с една от светините на Израел – армията и има много какво да се научи от него, но е толкова мрачен и тегав, че не издържахме, даже и с превъртане. Все пак евала на израелците, че са се осмелили да си покажат кирливите ризи пред света.
Със сетни сили пуснах и „Квадратът“ – шведското предложение, което грабна „Златната палма“ в Кан миналия май. 10 минути издържахме без да превъртаме. Добре че имаше един красив швед, че и толкова нямаше да изтрая. Започнахме с превъртането, ама имах чувството, че не помръдва, бе. На максималните 7 оборота, никакво движение. Актьорите стоят на едно място по половин час, чуруликат на шведски, на човек му се завива свят, разбира, че това е високо изкуство за посветени и си пуска сериал. Надявам се поне този хубав швед(Клаес Банг) да го вземат в нещо по-нормално, та да му се порадвам като хората.
Като казах сериали… Те са новата дрога. А израелският „Фауда“ е новият кокаин. Но за най-добрите сериали на годината ще резюмирам в отделен текст.
Издебнах мъжа ми да иде в командировка и изгледах и тазгодишния отличник в категорията чуждоезичен филм. Чилийският „Една фантастична жена“ е изцяло издържан в тренда „толерантност към различните“. Драмата на транссексуален чилиец след внезапната смърт на половинката му открехва вратата към свят, който наистина не познавам добре и ми е интересно да науча повече за него. Но не успя да ме сграбчи за гърлото, което ме навежда на мисълта, че едва ли ще напълни киносалоните из Американския Среден Запад или Малката на читалището в Разлог например.
И след като нахейтих големите тази година да взема да ви обърна внимание и на няколкото заглавия, за които оскарите мълчат, но определено си струват.
„Катастрофалният артист“ с двамата братя Франко ме изненада приятно по няколко причини. Първо с прелюбопитната история на най-тъпия филм на всички времена „Стаята“, дело на една ужасна откачалка от полски произход. Някой си Томи Уайсау, който през 90-те изнамира 6 млн. долара и си прави филм. Той си е звездата, той си е режисьор и продуцент. Оказва се, че това недоразумение е толкова безумно, че се превръща в култ. И до днес „Стаята“ се върти по кината из Америка, а Томи все още раздава автографи. Зловеща метафора на всичката маниакално-депресивна психоза на Холивуд, която привлича блуждаещи души и си прави от тях вампирски фрешове.
Много сполучлив режисьорски дебют на Джеймс Франко и класно актьорско изпълнение под собствената му режисура. Обаче Me too му изяде главата и на него, и се размина с оскаровата номинация на едни 20 см. Плюс-минус. А номинацията за адаптиран сценарий си остана номинация.
Джесика Честийн прави все по-добри и по-добри роли, и все се разминава с пустата му златна статуетка.В „Играта на Моли“ отново е впечатляваща. Много ѝ отиват образите на независими, амбициозни, нахъсани до кръв мацки. Сигурна съм, че Оскарът ѝ няма да закъснее дълго.
„Голямото боледуване“ е едно от най-симпатичните заглавия този сезон. Историята на любовта между младия пакистански комик Нанджани и американската му половинка Емили Гордън, която изпада в кома малко след запознанството им и повлича серия от етнокултурни недоразумения, е написана от тях самите, а той играе себе си. Непретенциозна, но много свежа лента, неслучайно продуцирана от Джъд Апатоу – най-смешният холивудски сценарист и режисьор на всички времена.
„Блейд Рънър 2049“ справедливо отнесе отличието за операторско майсторство и визуални ефекти. Спиращи дъха картини, които феновете на сай фай жанра не бива да пропускат. И честно… Харисън Форд и на 100 да стане, пак е по-секси от младите си колеги. Райън Гослинг подсмърча и подтичва след него и съвсем забравям, че е на екрана, когато Форд се появи.
С някаква мижава номинация, за костюми, беше пътьом отбелязан „Виктория и Абдюл“, а това е едно от най-вкусните заглавия за сезона. Малко позната и добре разказана история, брилянтна Джуди Денч и да, костюмите си ги бива!
Сред анимационните… „Коко“ е добре. Има си хас с 200 млн. бюджет да не е добре. Но „Да обичаш Винсент“ е явлението. Картините на Ван Гог оживяват изпод ръцете на стотина художници, за да разкажат собствената му история и то вълнуващо, и неочаквано.
И на края по традиция завършвам с филма, който ме разрева тази година. Този път честта се падна на документалния „Джейн“. Всъщност на документални ленти се реве много добре – „В търсене на Шугърмен“ и „Буена Виста Соушъл Клуб“ са ме докарвали до обезводняване.
На „Джейн“ се реве по няколко направления. Първо историята някак измамно леко ме поведе за ръка в света на английската приматоложка и антроположка Джейн Гудолс, първата жена, която се осмелява да изучва света на шимпанзетата в естествената им среда. В продължение на 45 години. С помощта на отдавна изгубени и съвсем на скоро намерени архивни кадри от едно от ранните ѝ теренни проучвания в Африка, докато се усетя и потънах заедно с нея в джунглата. И тогава осъзнах колко безсмислен е животът на всички нас кретащите твари, заети да си гоним опашките, докато малцина целунати от съдбата като Джейн откриват призванието си и му се отдават без остатък. Потресе ме пълната липса на драматизъм, с който тази жена разказва какво е да превземеш един изцяло доминиран от мъжете научен свят и да промениш начина, по който човечеството възприема себе си и мястото си в природата. После се разгневих, че „Джейн“ не е номиниран въпреки цялото това врещене до небесата за половото равноправие. Но това, което ме довърши, беше сцената с майката и сина шимпанзета. Старата маймуна умря на преклонна възраст, но така и не успя да „отбие“ навреме вече поотрасналия си син. И когато тя се спомина той просто легна, отказа да яде и три седмици по-късно си отиде от тоя свят. От мъка.
Ох, като казах примати…, за малко щях да забравя. Има едно страхотно заглавие тази година, което министър Ангелкова, като се прибере от холивудската си командировка, може да препоръча на Бойко и да го впечатли с кинаджийски познания. Гарантирам, че „Врагове“ ще Му хареса. Вътре има индианци и те са от добрите. Сериозно. „Врагове“ (Hostiles) тотално потъна в мрака, напълно необяснимо, въпреки желязното изпълнение на Крисчън Бейл и невероятната химия между него и Розамунд Пайк. Академията е тотално изкуфяла да не номинира тази класика за внезапно избухналото приятелство между умиращ стар индиански вожд и бял кавалерийски капитан.
Аз казах! Хау!